Арестът в Струмяни: Полицията ще бъде проверена, но кой ще провери нас?
Една жена беше отведена с белезници. А във Facebook някои вече я осъдиха, преди някой изобщо да е разбрал цялата история
Случаят с жената, която беше задържана по време на посещението на премиера Румен Радев в Струмяни, предизвика очакваната реакция – едни се възмутиха от действията на полицията, други започнаха да обясняват как тя сама си е виновна.
Само че има нещо много по-интересно от поредния спор „за“ или „против“ Радев.
Това е начинът, по който хората реагираха.
Защото едно е да кажеш, че някой е нарушил правилата. Друго е да видиш човек с белезници и първата ти реакция да бъде удовлетворение.
„Така ѝ се пада.“
„Сама си го е направила.“
„Добре са я подредили.“
„Вече всеки луд, въоръжен с телефон, се представя за журналист!“
И още куп подобни коментари. Точно тук вече трябва да спрем. Не за да защитаваме жената. Не и за да обвиняваме предварително полицаите.
А за да се запитаме какво ни стана като хора.
Жената може да е сгрешила. Но това ли е най-важното?
От МВР обясниха, че жената е била в зона, предназначена за журналисти, и не е представила поисканите документи. След това е била отведена за установяване на самоличността, а по-късно освободена. – Това е версията на полицията.
И тя трябва да бъде чута.
Но трябва да бъде чуто и друго. На кадрите се вижда жена, която е поставена в ситуация, в която очевидно не се чувства добре, а служители на реда я отвеждат с белезници.
След случая беше разпоредена проверка, а директорът на Областната дирекция на МВР в Благоевград беше отстранен.
Значи очевидно има въпроси, които трябва да получат отговор. И тези отговори трябва да дойдат от проверката, а не от Facebook. Защото социалната мрежа не е съд. Макар че понякога много обича да играе ролята на такъв.
Но най-грозното започна след това
Докато институциите си прехвърлят обясненията и проверяват кой какво е направил, във Facebook вече започна друг процес.
Осъждането.
Подигравките.
Злорадството.
И тук човек наистина започва да се пита: – Защо?
Какво точно печели един човек, когато види друг унизен и му стане хубаво?
Какво му носи това? Няколко секунди удоволствие? Усещането, че е „от правилната страна“? Или просто възможността да излее натрупания си гняв върху някого, който в този момент не може да му отговори?
Особено странно е, когато това идва от хора от близките градове
Струмяни не е някакъв далечен свят. Сандански е наблизо. Хората се познават. Знаят се. Срещат се по улиците. Знаят кой от кого е, кой къде работи и кой какъв бил.
И точно затова е още по-странно, когато към човек от собствения район се изсипе такава помия.
Днес този човек е „онази жена“. Утре може да бъде някой друг. След месец може да е човекът, който днес пише най-злобния коментар. Защото животът има един неприятен навик – обръща ролите.
„Аз я знам“ не означава „аз знам всичко“ Това е друга особеност на малките населени места.
„Аз я знам.“
„Знам каква е.“
„Тя винаги е била такава.“
Тези изречения много лесно създават усещането, че човек вече има цялата информация. Само че да познаваш някого не означава да знаеш какво се е случило в конкретната ситуация. А още по-малко означава, че имаш право да го унижаваш.
Има разлика между критика и хейт.
Може да се каже:
„Не одобрявам поведението ѝ.“
Може да се каже:
„Според мен е нарушила правилата.“
Може да се каже:
„Не ми харесва начинът, по който се държи.“
Това е критика.
Но когато започнат обидите, подигравките, пожеланията за още неприятности и откровеното злорадство, вече говорим за друго. Това не е критика. Това е хейт.
И хейтът има една особеност – много лесно кара човек да забрави, че отсреща стои жив човек.
Ами ако беше твоята дъщеря? – Това е въпросът, който всеки може да си зададе.
Не дали харесва жената. Не дали е съгласен с нея.
А ако това беше негов близък човек?
Ако дъщеря му беше с белезници?
Ако сестра му беше отведена?
Ако майка му беше в тази ситуация?
Дали тогава първата му реакция щеше да бъде: – „Добре са я направили“?
Или щеше да пита: – „Защо се стигна дотук?“
Понякога разликата между човечността и жестокостта е само една смяна на гледната точка.
Не е нужно да харесваме всеки човек Това също трябва да го кажем.
Не е нужно да харесваме жената. Не е нужно да харесваме Радев.
Не е нужно да харесваме полицията. Не е нужно да харесваме никого.
Но има едно нещо, което би трябвало да ни е общо.
Да не се радваме на унижението на другия.
Защото когато започнем да се радваме на чуждата болка, вече не сме „по-добрата страна“.
Просто сме станали част от същия проблем.
Днес тя. Утре кой? Това е може би най-важният въпрос.
Днес във видеото е една жена.
Утре може да бъде някой, който е написал грешния коментар.
Някой, който е протестирал.
Някой, който е спорил с властта.
Някой, който просто е попаднал на грешното място в грешния момент.
И когато това се случи, най-страшното няма да бъде само какво ще направят институциите.
Ще бъде какво ще направим ние. – Ще се смеем ли?
Ще пишем ли „сама си е виновна“?
Ще хвърляме ли още камъни?
Или поне за момент ще кажем: – „Чакайте. Нека първо разберем какво се е случило.“
Защото човекът не трябва да изчезва зад етикета
Провокаторка. Луда. Нагла. Псевдожурналистка. Политическа активистка.
Какъвто и етикет да сложим, зад него пак стои човек.
И когато човекът изчезне, става много лесно да бъдем жестоки.
Точно затова случаят в Струмяни трябва да ни накара да погледнем не само към полицията. Трябва да погледнем и към себе си.
Полицията ще бъде проверена.
Институциите ще дадат обяснения. Началниците ще бъдат сменяни или връщани.
Но няма кой да ни извика в районното управление и да ни каже:
„Този ваш коментар беше прекалено жесток.“ – Това трябва да го направим сами.
Защото една нормална държава има закони и институции. Но едно нормално общество има и нещо друго.
– Граница. Граница, след която вече не критикуваме. А унижаваме.
И може би точно тази граница в момента си струва да си припомним. Не заради жената. Не заради Радев. Не заради полицията.
Заради нас.
