Преди известно време публикувахме статия за фермера Николай Станев от с. Злати войвода обл. Сливен
Колко са малки “малките фермери”
Където той ни разказа, че допълнително отглежда и зайци.
В тази връзка дойде идеята, за уикенда да откъснем нашите читатели от говедата и овцете и ги отведем при зайците.
Защо реализираме тази идея. Отговора е много лесен. Защото повече от нашите животновъди имат зайци, гълъби, най-различни хвъркати. Големият говедовъд от с.Кортен – Минчо Иванов е любител на такива животни и има цяла колекция в къщата си от зайци, гълъби, южноафриканските козички и куп други хвъркати. Другият голям животновъд – г-н Недко Митев, сега не зная, но навремето имаше двор с такива животни.
Ето и защо решихме по време на уикенда да си поговорим за зайците.
До 1990 г у нас имаше клубове на зайцевъда и гълъбовъда. Други неправителствени организации нямаше. Специално зайците се ръководеха от една организация наречена Кооперативен съюз, който на практика си бяха едно много мощно предприятие, което имаше структури в цялата страна. Освен производство повечето магазини по селата бяха към този КС – за по-младите това е Кооперативен съюз.
Имаше изградени развъдници на зайци, от които можеше да си купиш породисти екземпляри. След 1989 г, само за няколко години тези зайцевъдни ферми бяха разкулачени и останаха само постройките. Изведнъж се получи дефицит на зайци, на организация, въобще на всичко свързано с отглеждането на зайците. Единствената искра поддържаха самите зайцевъди. Те сами си правеха пазари, разменяха или купуваха зайци. Всичко си течеше бавно, но не славно.
В края на 1994 г минавах през с.Брястово и се отбих при Кирил Василев, дългогодишен директор на Селекционен център Сливен и заслужил зоотехник на Републиката. Човека се беше пенсионирал. Влизайки в двора му той ми каза:
– Ела да видиш какви прасета съм направил.
Някой да не се помисли стотици прасета. Само две, ама прасета. Сякаш току що излизаха от банята, зачервени, яки, корави, игриви. След това г-н Василев ми каза:
– Ела да ти покажа телето.
Заведе ме под един навес, където имаше двадесетина клетки за зайци. Зайците от породата Белгийски великан. Младите /разбирай телето/ бяха на 4-5 месеца, но над 6-7 кг. Попитах го има ли женски.
– Да, беше отговора – осем парчета.
– Вземам ги, утре сутринта ще изпратя колата – му казвам. По него време, аз бях директор на центъра, но преди това 18 години работех в центъра и г-н Василев ме беше научил на много неща. На следващият ден, рано сутринта телефона звъни и чувам гласа на Василев.
– Не изпращай колата, сутринта намерих един умрял заек. Ще изчакаме няколко дни.
Забравих само да кажа, че аз си имах също малка зайцеферма, с двадесетина майки. Мина една седмица, обади ни се, и взехме зайците. Платихме ги както му е реда, даже много повече от пенсията му. Той дори искаше да ги даде без пари, като разбра каква е целта за която ги вземаме. А тя беше много проста. Дойде ми на ум, докато разглеждах зайците. Защо да не направим един малък разсадник за чистопородни зайци в Изложбеното място /край град Сливен, всички животновъди са го посещавали/. Има празни обори, няма разплоден материал, а от тази порода Белгийски великан въобще няма. Тя беше оставена в ръцете на любители.
Решението беше взето, започна изпълнението.
Направихме боксове в един от оборите, в района имаше много стари кошери, тях ги пригодихме за боксове, в които да раждат майките, направихме скари върху пода, защото Великана е тежка порода и бетона не прощава на краката му.
В крайна сметка зайкините пристигнаха, настанихме ги, маркирахме ги, написахме и табелки и ги заведохме в журнала. До тук добре, идва време за заплождането а нямаме квалитетен мъжки. От стопанството на Василев не можеше да се вземе, защото зайците имаха родство. Щом става дума за клане на прасе, сигурно вече ви е станало ясно, че това се случва около Коледа. Казаха ми, че всяка неделя в Стара Загора на пазара носят зайци за продажба. Съответно, първата неделя отиваме на пазара в Стара Загора. Зимен ден. Минус десет градуса. Гледаме, десетина мъжаги, вдигнали яките стоят около една щайга и на нея два прекрасни екземпляра от Великана. Единият Сив, другият Черен. Без да питам за цената, казвам на собственика:
– Купувам и двата.
В същия момент един възрастен селянин подаде пари на собственика и взема сивия заек. Ясно, пазарлъка е бил дълъг и спорен, защото сеирджиите бяха много. Човека си взе заека и го сложи в едно чувалче. Нямахме друг избор, трябваше да вземе черния, за което не съжалявахме след това, защото заека освен, че беше много дълъг и елегантен имаше много добро потомство и създадохме черна линия. Цената беше около 80 лева, което отговаряше на една добра пенсия за него време. Обърнах се към колегата, който ме придружаваше.
– Провери го дали има тестиси.
Заека си имаше всичко, платихме го и си го взехме. Първия купувач, той вече си беше дал пенсията за заека, се обърна към приятеля си:
– Абе Иване, ние не му проверихме макарите.
Продавача майтапчия, погледна ме, намигна ми и му каза:
– Пито –платено.
Купувача и приятелят му започнаха да търсят макарите на заека. Ръцете им треперят, заека се върти. След няколко минутна борба, Иван се обади:
– Тука са.
Сложиха заека пак в чувала. Купувача, бръкна в джоба, извади една тъкана селска кърпа и си избърса потта от главата. При минус десет градуса, кърпата се намокри.
Осигурихме женските, купихме един мъжки и в движение започнахме да оправяме нещата в зайчарника. Март месец , дойдоха и първите зайчета.
Михаил Михайлов
