2 част – Биволовъдството в България

0

време за прочит: 5 минути

Източник: Асоциация на българските биволовъди

Поради голямото търсене на пазара на биволското чисто масло, първоначално народната селекция била насочена за повишаване на маслеността на млякото. Стопаните са оставяли за разплод предимно млади животни, чийто майки са имали по-гъсто мляко, от което се е приготвяло качествено масло. По-късно, тази народна селекция е била насочена към повишаване на млечността на биволиците. За резултатите от тази селекция може да се съди от факта, че биволовъдната ферма в ДЗС ”Кабиюк”, създадена със закупени от личните стопани биволици, е имала през периода 1935-1938 г. средна лактационна продуктивност от 1686 до 2361 кг. млечност с 8,51 – 8,96% масленост. Изключително висока млечност е демонстрирала закупената през 1934 г. от с. Светлен – Поповска околия, биволица Ария. В условията на подобрено хранене през 1936 г. за 354 – дневен лактационен период е дала 4004,2 кг. мляко с 8,45% масленост.

Благодарение на повишената млечност, броят на отглежданите биволици започва постепенно да се повишава за сметка на работните биволи. Докато през 1905 г. използваните биволици за мляко са съставлявали 35,4% от общия брой на биволите в страната, а този на работните биволи – 29,5%, то пропорцията на биволиците за мляко е била увеличена до 52,5%, а тези на работните биволи до 14%.

В периода след освобождението ни от турско робство, до 60-те години на ХХ в., когато се поставя началото на породното преустройство на българския средиземноморски бивол в млечно направление, размерът на националната ни популация от биволи варира в твърде широки граници. Статистическите данни сочат, че при първото преброяване на селскостопанските животни през 1893г. в България са били отглеждани 342193 биволи, от които 119970 биволици. Най- голям е бил техният брой през 1905г. – 476872 биволи, от които 168904 биволици. В следващите десетилетия броят на биволите(с малки изключения) постепенно намалява, като през 1939г. той е бил 326720 глави. През годините на Втората Световна война броят на биволите в България намалява незначително(с около 10 хил.), след което той се увеличава отново и през 1950г. достига до 388981 глави.

Рязко намаление на националната ни популация от биволи настъпва през следващия период, свързан с масовото коопериране в нашето селско стопанство. През 1955 г. този брой е намален до 259947, през 1960 г. до 173737, през 1966 г.- до 126595, а през 1971 г. той вече е рязко снижен до 74293 биволи. Само за две десетилетия, през периода 1950 – 1971 г. броят на биволите у нас е намалял с 314688 глави.

В периода на масовото коопериране на нашето селско стопанство, в почти всички райони на страната бяха създадени голям брой биволовъдни ферми в новоформираните ТКЗС и ДЗС. В тях се концентрираха най-високомлечните биволици, отглеждани до тогава в личните стопанства на нашите селяни. По- нататъшното развитие на биволовъдството бе възможно предимно в рамките на тези обществени ферми, тъй като наложените ограничения за броя на отглежданите домашни животни от селяните не позволяваха да се увеличат биволите в личния сектор.

По- голямата част от биволиците на новосъздадените биволовъдни ферми бяха включени в системата на контрол на млечната продуктивност и при тях се поставя началото на организирана развъдна дейност.

С навлизане на механизацията в селското стопанство, постепенно отпадна необходимостта от използването на бивола, като работно животно. В резултат на това след 1960 г. е преустановено отглеждането на биволи. В новите обществени биволовъдни ферми, създадени по подобие на тези в говедовъдството, не бяха взети под внимание биологичните особености на местния бивол. Своеобразния нрав на местния бивол и по- слабата му приспособимост към промишлените технологии на производство, в този начален период, създадоха затруднения в организацията на труда в тези ферми. Някой от тогавашните ръководители, а дори и учени, прибързано обявиха бивола като “примитивно” животно, което не се поддава на машинно доене като кравата, поради което не може да намери място в новите условия на отглеждане. След кратко съществуване много от тези ферми бяха ликвидирани. За това допринесоха и изкуствено наложените ниски цени на биволското мляко, които не само че не стимулираха, а правеха икономически неизгодно отглеждането на биволи.

В запазените биволовъдни ферми с успех продължи отглеждането на биволите при новите промишлени условия на производство. Животът опроверга всички онези, които подцениха и прибързано обявиха бивола за “примитивно” животно. Оказа се, че биволите могат да се доят машинно и в тези големи ферми да се създаде организация на производство и внедрят промишлени технологии, които са сходни с тези в говедовъдството.

Проучванията на Полихронов (1956г.) показват, че отглежданите през периода 1951-1954 г. местни биволици са имали средна лактационна млечност 1537 кг. с 8% масленост. Същият автор установява, че отглежданите през 1955 – 1965 г. биволици от ИЖ – Шумен, ДЗС ”Врани кон” и още пет кооперативни ферми на Габровски окръг, лактирали през периода 1960 – 1965 г. са имали средна млечност 1020 – 1298 кг. за І-ва лактация, 1147 – 1484 кг. за ІІ-ра лактация и 1309 – 1690 кг. на ІІІ-та и повече лактации. Средната масленост е варирала от 7,64% до 8,86%. Този етап от развитието на Българското биволовъдство е не само изключително продължителен по време (над 11 века), но той е свързан и с големите приноси на местния български бивол, в преминалите редица стопански и политически епохи в изграждането и утвърждаването на България и най- вече в стопанскотo и икономическото развитие на aграрното й производство.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here