Декември дойде така, както винаги идва — тихо и изненадващо бързо, без да пита. Мирисът на канела и портокалови кори изпълни кухнята и я обгърна като топъл спомен, докато навън първият сняг така и не се появи — при нея мястото му беше заето от дъжда, който ситно блъскаше по прозорците. Свещите горяха, защото бе декември, а виното в чашата ѝ беше достатъчно топло, за да спре времето за миг.
Тя седеше до прозореца, увита в стария бял вълнен шал — онзи, който баба ѝ беше изплела за абитуриентския ѝ бал и който пазеше като най-свидния спомен от младостта си. Гледаше тъмнината навън, проследявайки преминаващите силуети на забързани хора, сякаш ги виждаше за пръв път.
В този месец имаше нещо, което винаги я караше да се връща към себе си. Към хората, които обича, и към онези, които е обичала. Към малките жестове — подарък, изненада, чаша топло кафе или чай с мед — които казваха „важен си ми“ без да се произнесе и дума.
Но този декември, както и всички преди него, напомняше и за липсите. За местата около масата, които някога бяха пълни с гласове, смях и шумни спомени, а сега стояха празни. За хората, които вече ги няма, но чието присъствие се усещаше силно — в една чашка, в празен стол, в жест, който несъзнателно повтаряш. Празните места имат своя тежест, своя топлина, своя тиха истина, която декември никога не премълчава.
А после идваше и другата тежест — тежестта на всичко, което годината не беше позволила да се случи, или което се бе случило, а много често последното бе по-силно. На разговорите, които беше отлагала. На пътуванията, които мечтаеше, но не започна. На задачите, които все оставаха за „утре“. На думите, които си оставаха само мисли.
Тя се усмихна леко. Декември винаги беше честен. Показваше я такава, каквато е била през годината — и такава, каквато иска да бъде. И я караше да обещае — на себе си, на живота — че ще бъде по-добра, по-щедра, по-благодарна.
Когато стана тъмно, запали още една свещ. Носталгията се настани до нея като стар приятел. Спомни си историите от детството, приказките с щастливи начала, онези големи надежди, които винаги се раждаха през зимата. И си помисли колко често гоним едно „утре“, което непрекъснато се отдалечава.
Дъждът навън продължаваше да вали. В този миг тя разбра — декември е едновременно край и начало. И студ, и топлина. И хора, и самота. Пълни стаи и празни места, които болят и топлят едновременно.
И най-вече — прошка. Прошка към себе си, за всичко несвършено, неизказано, недовършено.
Когато светлините по улиците проблеснаха, тя се запита, както всяка година:
„Кога пак стана декември?“
Отговор нямаше — и не бе нужен.
Защото знаеше: колкото и да бяга времето, тя винаги ще го чака. Защото винаги е по-добре човек да чака времето, отколкото времето да го чака него.
Таня Димитрова
