Подписването на търговското споразумение между Европейския съюз и страните от Меркосур вече е факт. След повече от четвърт век преговори документът беше официално утвърден в Парагвай и поставя началото на дълбока промяна в начина, по който Европа произвежда и защитава храната си. На хартия сделката обещава по-голям пазар и по-евтин внос. На терен обаче картината изглежда далеч по-сложна, особено за страни като България, където земеделието и без това работи с изтънял защитен слой.
Европа като „остров“ със скъпо земеделие
През последното десетилетие Европейският съюз целенасочено наложи по-високи екологични и производствени стандарти. Зелената политика беше представена като логична стъпка за една стара и развита цивилизация, която може да си позволи да мисли за чиста природа, чиста храна и дългосрочно опазване на ресурсите. В замяна фермерите получиха субсидии, но и строги правила, които направиха производството по-скъпо и по-рисково.
Проблемът е, че светът извън ЕС не тръгна по същия път. Южна Америка, САЩ, голяма част от Азия запазиха индустриалния си модел на земеделие – мащабен, интензивен и евтин. Така Европа постепенно се превърна в своеобразен „остров“ със скъпо производство, зависимо от подпомагане и уязвимо на внос.
Какво носи Меркосур
В рамките на до 10 години ЕС ще премахне митата за около 92% от стоките, идващи от Аржентина, Бразилия, Парагвай и Уругвай. За някои чувствителни продукти са предвидени квоти, но за огромна част от плодовете, зеленчуците и преработените храни защита няма.
Земеделието в Меркосур се развива при коренно различни условия. Фермерите там не получават директни субсидии, но разчитат на евтин труд, ниски данъци, кредити с преференциални условия и слабо прилаган контрол. В растениевъдството широко се използват генно-модифицирани култури, а близо 40% от препаратите за растителна защита, забранени в ЕС, продължават да са разрешени. Ограничения за минералните торове на практика липсват.
Резултатът е ясен – по-ниска себестойност и агресивни цени. Меркосур произвежда около 15,5 милиона тона говеждо месо годишно срещу около 6,6 милиона тона в ЕС. Производството на птиче месо в четирите южноамерикански държави е с около 30% по-голямо от европейското. Само при свинското месо ЕС все още има сериозно предимство.
България – най-слабо защитената брънка
На този фон българското земеделие влиза в новата реалност практически без броня. Родното говедовъдство покрива около 20% от вътрешното потребление и не участва в индустриалната преработка. Свиневъдството задоволява приблизително 40% от пазара. Единствено птицевъдството успява да осигури напълно вътрешното търсене и да изнася ограничени количества.
Липсата на силно протекционистко законодателство, слабият контрол по границите и зависимостта от големите търговски вериги поставят българските фермери в изключително уязвима позиция. Контролът върху вноса често остава формален, а при вътрешнообщностните доставки проверките са минимални. Така продукция със съмнително качество може да се движи свободно из пазара, докато местният производител продава на ръба на рентабилността.
Фуражи, месо и неравни условия
Особено силен е натискът върху животновъдството. Евтината соя и царевица от Южна Америка, произведени без ограниченията, валидни в ЕС, понижават цената на фуражите за тамошните ферми. Това се отразява пряко върху цената на месото. Европейските производители, обвързани със строги правила и по-ниска производителност, трудно могат да отговорят на такава конкуренция.
За говедовъдството, където инвестициите са дългосрочни и възвръщаемостта бавна, подобна несигурност означава замразяване на развитие, а често и затваряне на стопанства.
Какво следва
Договорът все още подлежи на ратификация, но посоката е ясна. Вероятността той да бъде спрян е минимална. Затова все повече фермери осъзнават, че протестите в европейските институции не са достатъчни. Истинската битка ще бъде на национално ниво.
Необходими са няколко ключови стъпки: реално затягане на фитосанитарния контрол, ясни правила за проследимост на вноса, законодателство за коопериране и целенасочена подкрепа за фермерската преработка. Без решаване на хронични проблеми като недостига на поливна вода и зависимостта от търговските вериги, българското земеделие трудно ще издържи след окончателното отпадане на митата.
Сделката с Меркосур не е просто търговско споразумение. Тя е тест дали Европа и България искат да произвеждат собствена храна или са готови да се превърнат основно в пазар за чужда. За фермерите изборът е ясен – протестите вече не са въпрос на недоволство, а на оцеляване.
