Симеон Магризос е роден през 1955 г. в Лариса, Гърция. Завършил е химически институт, има докторска степен и специализира в областта на полимерите, пластмасите и физикохимията. Владее девет езика – гръцки, английски, немски, френски, нидерландски, испански, португалски, иврит и японски. Днес учи и български.
33 години работи по специалността си в Нидерландия. Живял е също в Франция и Израел. Няма семейство и близки, освен сестра си, която живее в Солун. Самият факт да започне този начин на живот е вдъхновен от неговите младежки скаутски години, когато с голяма обич и вдъхновение са е включвал в движението.
През 2020 година идва в Сандански. Преди това се колебае между него и Петрич, но красотата на града надделява. Избира Сандански и заради това, че тук има хора, които говорят гръцки – не се чувства напълно изолиран.
Работа по специалността си не намира – езикът се оказва бариера. Но вместо да се откаже или да се затвори, избира друго.
Избира да чисти.
Днес Симеон живее в Поленица – един от най-красивите квартали на града. Ако слизате от Поленица към Сандански или се качвате нагоре, може да срещнете един слаб, почти незабележим човек, който върви пеша и събира изхвърлени бутилки, хартии и отпадъци, за да ги изхвърли на точно определените за това места.
Това е той.
Не говори много. Не влиза в конфликти. Ако види човек да хвърля боклук и усети, че няма да бъде прието добре да му направи забележка – изчаква го да отмине. После върши това, което другият е трябвало да направи.
Дори след като минат работниците по чистотата, той отива след тях и прави финалното почистване.
Всеки ден.
Много хора го питат защо го прави. В очите на някои изглежда като чудак. До този момент никой не се е включил реално да му помогне. Напротив – случвало се е хора да му подават техния боклук, за да го изхвърли вместо тях.
Подкрепа няма. Нито от институции, нито от община, нито от фирми. Само отделни хора понякога му дават по някоя дребна монета, но май не от уважение а от съжаление, което е още по-лошо и по-срамно.
И въпреки това – никога не му е писнало. Никога не е мислил да се откаже.
Правил е същото и в Нидерландия, Франция и Израел. И там не е получавал подкрепа. Хората са го забелязвали, но рядко са се включвали. Един съсед в Нидерландия дори му казва:
„Когато си заминеш, кой ще поддържа чистотата тук?“ – Въпрос, който звучи болезнено актуално и тук.
Симеон прави ясни сравнения. Между големите градове като София, Пловдив, Варна и Бургас и по-малките населени места. Според него разликата не е в наша полза. А в селата, където хората са по-малко и поддържането на чистота би трябвало да е по-лесно – положението често е още по-тежко.
Истината, според него, е проста – липсва възпитание. Не умеем да обичаме чистотата и реда в средата, в която живеем.
И не, това не е въпрос само на навик. Това е въпрос на култура.
Трябва да се започне от училище – децата да се учат не само да харесват чистото, а да го обичат. Да не могат да търпят фас на земята, мазна хартия от баничка или найлонова торбичка, захвърлена до кофата.
Дава пример с Япония – дисциплина, възпитание и строги глоби. Защото понякога санкцията също възпитава.
Но тук идва неудобната част.
Трябва ли наистина човек от чужбина да идва и да ни показва как се пази чистота? Трябва ли доктор по химия, живял в половин Европа, да събира нашите фасове, за да ни напомни за нещо толкова елементарно?
Отговорът е ясен. И не е в наша полза.
Симеон не го прави, за да се хареса. Не търси внимание. Но всъщност точно това прави – показва. Не с думи, а с действие.
Защото примерът е заразен.
„Дори всичко да стане чисто, пак ще намеря какво да правя“, казва той. За него чистотата не е задължение. Тя е начин на живот. И може би точно затова неговият пример тежи толкова.
Ако го срещнете по пътя – спрете. Поздравете го. Кажете му добра дума. Дори с несъвършения си български, той ще ви разбере.
И ще ви се усмихне.
А после ще се наведе… и пак ще вдигне нечий чужд боклук.
Таня Димитрова
