Възможно ли е и България да направи следващата крачка?
Отговорът може би е по-близо, отколкото си мислим.
Когато обществото говори в един глас
Само преди няколко седмици над 150 000 български граждани подкрепиха петиция, свързана с по-хуманното отглеждане на новородените телета.
Независимо каква е личната позиция на всеки по конкретните предложения, едно нещо е безспорно. Хиляди хора показаха, че когато една тема бъде обяснена, подкрепена с аргументи и научни доказателства, обществото е готово да се ангажира.
Подписката стигна до Народното събрание. Темата влезе в дневния ред на политиците. Започна разговор.
Именно това е смисълът на всяка гражданска инициатива – да постави важните въпроси там, където трябва да бъдат решавани.
Защо да не се случи и за бездомните животни?
Всеки ден социалните мрежи показват една и съща картина.
Поредното изоставено куче.
Поредното коте, намерено до контейнер.
Поредният сигнал за блъснато животно.
Поредният доброволец, който моли за помощ.
Тази картина се повтаря толкова често, че започваме да я приемаме като нещо нормално.
Но тя не е нормална.
И ако десетки хиляди хора могат да се обединят около една кауза, свързана със селскостопанските животни, защо същото да не бъде възможно и за кучетата и котките?
Не за да се противопоставяме на някого. Не за да обвиняваме. А за да поискаме решения.
Разговорът трябва да бъде за решенията
През последните години обществото многократно се обединява след особено тежки случаи на насилие над животни. Хората излизат на протести. Подписват петиции. Изразяват възмущението си.
След няколко седмици обаче темата постепенно остава на заден план
Проблемът е, че бездомните животни не изчезват, когато общественият интерес намалее. Те остават. Всеки ден. Във всеки град. Във всяко село.
Затова разговорът трябва да се премести от последствията към причините.
Какво всъщност трябва да поиска обществото?
Не просто повече приюти.
Не просто по-високи глоби.
Не просто повече проверки.
А цялостна система.
Система, която да работи всеки ден, а не само след поредния трагичен случай.
Това означава ефективна регистрация и идентификация на домашните любимци.
Реален контрол върху изпълнението на законовите задължения.
Достъпни програми за кастрация.
По-добра информираност на стопаните.
По-голяма прозрачност за това как общините изпълняват своите програми за овладяване на популацията на безстопанствените животни.
Подкрепа за ветеринарните лекари, приютите и доброволците, които ежедневно работят на терен.
Всичко това не са крайни идеи.
В много държави подобни политики вече са част от ежедневната практика.
Общините също имат ключова роля
Много граждани вече задават въпроси:
Колко животни са регистрирани?
Колко са кастрирани?
Колко проверки са извършени?
Какви средства се отделят всяка година?
Има ли място за временно настаняване на животни в беда?
Как се реагира при сигнал за пострадало или агресивно животно?
Това не са неудобни въпроси.
Това са въпроси, на които обществото има право да получи ясни и публични отговори. Прозрачността не трябва да се възприема като натиск. Тя е основен принцип на доброто управление.
Колкото повече информация има, толкова повече доверие ще има и в работата на институциите.
Доброволците не могат да бъдат цялата система
В България има хора, които ежедневно доказват, че човечността съществува.
Те плащат операции. Купуват храна. Прибират животни в домовете си. Организират транспорт. Търсят осиновители. Дежурят по ветеринарни клиники. Понякога поемат разходи, които надхвърлят собствените им възможности.
Това заслужава огромно уважение.
Но никое общество не може да разчита единствено на доброволците. Тяхната роля е безценна. Но тя трябва да допълва системата, а не да я заменя. Отговорността започва още у дома
Най-сигурният начин едно животно да не стане бездомно е то никога да не бъде изоставяно. Това звучи очевидно. Но зад тази проста истина стоят много решения.
Да не вземаме домашен любимец импулсивно.
Да го регистрираме.
Да се грижим за него.
Да не допускаме нежелано размножаване.
Да не прехвърляме собствената си отговорност върху някой друг.
Всяко изоставено куче или котка някога е било нечий домашен любимец.
Почти никое животно не се е озовало само на улицата.
Някой го е оставил там.
Промяната започва с един въпрос
Може би най-важният въпрос не е колко бездомни животни има днес.
Нито колко приюта са необходими.
Нито колко доброволци са останали.
Най-важният въпрос е дали сме готови да поискаме решения, които ще намалят броя на животните, нуждаещи се от спасение след пет или десет години.
Защото именно това направиха държавите, които се грижат да няма бездомни животни.
Те не започнаха с приютите. Започнаха с превенцията.
Най-голямата промяна
Преди няколко седмици хиляди българи доказаха, че могат да се обединят около кауза, свързана с отношението към животните.
Това показва, че обществото вече не е безразлично.
Следващата стъпка е този обществен интерес да се превърне в устойчив разговор за това как България може по-успешно да предотвратява изоставянето на кучета и котки, да подкрепя отговорните стопани и да прилага последователно законите, които вече съществуват.
Защото най-голямата победа няма да бъде построяването на още един приют.
Няма да бъде и поредната успешно проведена спасителна акция.
Най-голямата победа ще бъде денят, в който доброволците ще получават все по-малко сигнали за изоставени животни.
Денят, в който все повече кучета и котки ще остаряват спокойно в домовете на своите стопани, а не зад оградите на приютите.
И когато този ден настъпи, няма да можем да кажем, че някой друг го е постигнал вместо нас.
Ще можем да кажем, че като общество сме избрали да бъдем по-отговорни.
И може би именно тогава ще разберем, че отношението към животните никога не е било само въпрос за животните.
То винаги е било въпрос за хората.
Тоня Мишева
Цената на безразличието:
1 част: Когато животните плащат цената на човешкото безразличие
2 част: Не приютите, а превенцията: Светът показва, че има решение за бездомните животни
