Ако човек прекара само няколко минути в групите за изгубени, намерени и бедстващи животни в социалните мрежи, трудно би останал безразличен. Почти няма ден без нова публикация.
Коте е изоставено край контейнер. Кученца са намерени в кашон до пътя. Ранено куче лежи край платното и чака някой да спре. Домашен любимец е изчезнал, а стопаните му отчаяно го издирват. Доброволци търсят приемен дом, средства за лечение или просто няколко чувала храна, за да изхранят десетки спасени животни.
Тези публикации вече не са изключение. Те се превърнаха в ежедневие. И колкото повече време човек прекарва сред подобни истории, толкова по-трудно е да не си зададе един прост, но болезнен въпрос –
какво се случва с обществото ни?
Не става дума само за броя на бездомните кучета и котки. Става дума за отношението към живота. За готовността да поемем отговорност за решенията си. За способността да проявим състрадание към същество, което е напълно зависимо от човека.
Все повече сигнали за животни в беда
Доброволци от цялата страна разказват, че почти всеки ден получават нови сигнали. Някой е открил коте, заклещено в двигател на автомобил. Друг е намерил куче с тежки травми край пътя. Трети се опитва да спаси животно, заседнало в шахта, изоставена постройка или между бетонни конструкции.
Все по-често се появяват и случаи на домашни любимци, оставени пред ветеринарни клиники, в паркове или край населени места с надеждата, че „някой друг“ ще поеме грижата за тях.
Особено тежки са историите с новородените кученца и котенца. Те се откриват в кашони, чували, до контейнери за отпадъци, в дерета или край полски пътища. Част от тях оцеляват благодарение на случайни минувачи. Други никога не получават шанс.
За хората, които ежедневно се занимават със спасяване на животни, подобни гледки вече не са изключение. Те са се превърнали в тъжна рутина.
Животното никога не предава човека
Колкото и да звучи емоционално, има една проста истина.
Няма куче, което един ден да реши, че стопанинът му вече не му е нужен. Няма котка, която да напусне дома си, защото собственикът ѝ е остарял, разболял се е или е останал без работа.
Посоката почти винаги е само една. – Човекът е този, който изоставя.
Домашният любимец не избира семейството си. Човекът го избира. И в момента, в който вземе това решение, поема морална и законова отговорност за едно живо същество, което зависи изцяло от него.
За съжаление, твърде често тази отговорност приключва тогава, когато животното се разболее, остарее, роди малки или просто стане неудобно.
Било ли е така и преди?
По-възрастните хора често казват, че и преди е имало бездомни кучета и котки. Това е вярно.
Но мнозина си спомнят и нещо друго.
По селата кучето пазеше двора, а котката ловеше мишките. Те не живееха охолно, но бяха част от домакинството. Стопанинът носеше отговорност за тях. Ако животното остарееше, то не се превръщаше в ненужна вещ. Ако се родеха малки, обикновено се търсеше кой да ги вземе.
Днес картината все по-често е различна.
Куче се взема за подарък. Коте се осиновява импулсивно. След няколко месеца идват отпуските, преместването в ново жилище, финансовите затруднения или просто загубата на интерес. И тогава първата жертва често се оказва именно животното.
Домашният любимец постепенно започва да се възприема като вещ, която може да бъде заменена или изоставена.
Именно това е една от най-тревожните промени в обществото.
Проблемът не е само в отделния човек
Лесно е цялата вина да бъде хвърлена върху безотговорните стопани. Истината обаче е по-сложна.
Бездомните животни са резултат от натрупването на много различни фактори.
Нежелани поколения кучета и котки продължават да се раждат, защото голяма част от домашните любимци не се кастрират. Част от тях никога не се регистрират. Други се изоставят без последствия за собствениците.
Към това се добавят недостатъчният контрол, различният подход на отделните общини, ограничените места в приютите и огромното натоварване върху доброволците.
Всички тези фактори се наслагват години наред и постепенно създават проблем, който вече трудно може да бъде решен само с добри намерения.
Законите съществуват. Въпросът е как се прилагат.
България разполага със законодателство, което определя задължения както за собствениците на животни, така и за общините.
Законът за защита на животните и Законът за ветеринарномедицинската дейност предвиждат редица механизми за контрол, регистрация, идентификация и овладяване на популацията на безстопанствените животни.
На практика обаче гражданите все по-често поставят въпроса доколко тези механизми се изпълняват еднакво във всички населени места.
Разполагат ли всички общини с действащи програми?
Извършват ли се проверки?
Има ли достатъчно контрол върху регистрацията и микрочипирането?
Какви средства се отделят всяка година?
Това са въпроси, които обществото има право да задава.
Все повече граждани настояват за прозрачност
През последните дни в социалните мрежи набира популярност призив организациите за защита на животните да поискат по Закона за достъп до обществена информация данни от всички общини в страната.
Сред поставените въпроси са колко домашни животни са официално регистрирани, колко безстопанствени кучета са обработени по програмите „Кастрирай и върни“, с какви бюджети разполагат общините, извършват ли проверки върху собствениците, колко санкции са наложени, има ли приюти или места за временно настаняване на животни и как се реагира при сигнали за ранени или агресивни кучета.
Подобна информация не би трябвало да разделя обществото. Напротив. Тя би позволила да се види реалната картина – къде проблемът се управлява успешно, къде има затруднения и какви решения могат да бъдат приложени.
Прозрачността не е обвинение. Тя е основа за доверие.
Тази тема не приключва дотук. В следващите дни ще разгледаме как различни държави по света успяват да ограничат изоставянето на животни и какви решения биха могли да намерят място и в България.
Ще потърсим отговор и на един важен въпрос – възможно ли е България също да направи голяма крачка напред и защо примерът с подписката за по-хуманно отглеждане на телетата показва, че когато обществото се обедини, промяната е възможна.
Тоня Мишева
Цената на безразличието:
1 част: Когато животните плащат цената на човешкото безразличие
2 част: Не приютите, а превенцията: Светът показва, че има решение за бездомните животни
