Скъпи Дядо Коледа,
Реших да ти пиша, след като осъзнах, че и двамата сме хронично претоварени и все отлагаме важните неща. Не се притеснявай – няма да искам чудеса. Само малки, напълно разумни корекции по мен и по света.
Първо, ако не ти е проблем, върни ми нервната система от времето, когато падах, ставах и продължавах без философски анализ. Сегашната ми версия реагира на всичко като на извънредно положение.
Много бих оценила и един уред тип „всичко-в-едно“ – пере, чисти, готви, подрежда и накрая казва „спокойно, всичко е наред“. Ако може и да работи без ток, вода и нерви – още по-добре.
Моля те и за рестарт на здравия разум от ученическите години, когато някои неща ми изглеждаха очевидно лоши, а други – напълно ненужни. Явно с годините съм объркала приоритетите.
Не искам повече пари. Чувам, че доходите растат постоянно – явно проблемът е в мен, защото портфейлът ми не е получил съобщението.
Една скромна печалба от игра на късмета също би била уместна. Не е за лукс – просто да видя как изглежда.
Добави ми повече екскурзии — не задължително далечни, но истински. От онези, дето се помнят не заради снимките, а заради историите след това. Повече пътища, повече тръгвания „айде, да ходим“ и по-малко „другия път“.
И ако може — повече поводи за наздраве. Не официални, не по график. Такива, дето се случват между две задачи, с хора, които разбират от смях и не броят чашите, а моментите.
За зимата – малко повече практична грижа. Дрехи, които знаят кога е студено и кога не, и се адаптират без драми – защото и климатът, и животът обичат да сменят настроенията си без предупреждение.
И ако може – направи така, че каквото похапна, да не се складира стратегически около копчетата на асансьора. Те вече имат достатъчно работа.
И най-вече, ако можеш, пази ни паметта. За нещата и хората, които загубихме по пътя – тихо, без церемонии, понякога дори без да разберем кога точно си тръгнаха. Не да боли постоянно, а да напомня. Че са били тук. Че са ни направили такива, каквито сме. И че някои отсъствия тежат повече от всякакви липси.
Ако всичко това ти идва в повече, предлагам размяна. Аз ще поема шейната, елените и снежната идилия, а ти ще се справиш с графици, сметки и „ей сега само това да оправя“.
И за да няма съмнение – бях послушна. Слушах най-вече себе си. Каквото си обещах, почти го направих.
Сега те оставям — защото животът е тук и сега, и няма бутон „по-късно“.
С уважение,
една напълно разумна жена с умерени желания – Т.Д.
