Преди близо седем години Китай даде зелена светлина на 14 български млекопреработвателни предприятия да изнасят млечни продукти за един от най-големите пазари в света. Очакванията тогава бяха огромни. След продължителни преговори и проверки българските производители получиха достъп до пазар с над милиард потребители, а секторът гледаше към Азия с надежда за нови възможности за развитие. Днес обаче въпросът е друг – какви са реалните резултати от това одобрение?
През септември 2019 година Министерството на земеделието съобщи, че общо 14 български предприятия са получили разрешение от китайските власти за износ на млечни продукти. Първоначално са били одобрени четири предприятия, а малко по-късно още десет. Тогава още седем компании са очаквали решение от китайската страна.
Сред одобрените предприятия са „Хаджийски и фамилия“, „Кондов Екопродукция“, „Шипка 99“, „Маклер Комерс“, „Лактима“, „Зоров-91“, „Чех“, „Деъри Фууд България“, „Еко-Ф“, „Филипополис-РК“, „Млечни продукти“, „Млечни продукти Тракия“, „Меггле България“ и „Ел Би Булгарикум“.
Официалните съобщения от онзи период създадоха усещането, че българското сирене, кашкавал и останалите млечни продукти скоро ще намерят място на китайския пазар. Реалността обаче изглежда далеч по-различна.
Според данни, цитирани от браншови организации през 2026 година, в сектора няма информация за значими договори за износ на българско сирене и кашкавал за Китай. От Министерството на земеделието също посочват, че статистиката показва основно износ на малки количества масло, докато за традиционните български млечни продукти липсват данни за сериозно присъствие на този пазар.
Това поставя редица въпроси. Ако административният достъп до пазара е осигурен още през 2019 година, защо българските млечни продукти така и не успяват да се наложат в Китай? Причините вероятно са няколко.
На първо място стои огромната конкуренция. Китайският пазар от години е обект на интерес от страна на големи производители от Нова Зеландия, Австралия и Европейския съюз. Тези държави разполагат с мощни логистични мрежи, сериозни маркетингови бюджети и дългогодишни търговски партньорства.
Не по-малко важен е и въпросът с изграждането на дистрибуторски канали. Самото ветеринарно разрешение не означава автоматично продажби. Необходими са местни партньори, складове, транспортна организация и активна реклама на продуктите сред потребителите.
През последните години международната търговия също беше засегната от рязко повишаване на транспортните разходи, геополитическо напрежение и промени в условията за внос. Допълнителен фактор са и новите търговски ограничения върху част от европейските млечни продукти, които усложняват достъпа до китайския пазар.
На този фон българският аграрен износ за Китай остава концентриран основно в суровини и земеделски продукти като слънчоглед, фуражи, мед, вино и растителна продукция. Млечният сектор засега не успява да се превърне в значим участник в двустранната търговия.
Днес, седем години след получаването на достъп до китайския пазар, най-големият въпрос остава без ясен отговор – колко от одобрените 14 предприятия реално са реализирали износ на млечни продукти и какви количества са достигнали до китайските потребители. Докато липсват официални данни за такива доставки, китайският пробив на българското сирене и кашкавал остава по-скоро неизпълнено обещание, отколкото успешна експортна история.
