Европейското земеделие влиза в зона на риск, която вече не може да бъде омаловажавана. Предупреждението този път не идва от експерти в кабинетите, а от самото сърце на сектора – фермерите и техните кооперации. И тонът е различен. Не става дума за предпазливи оценки, а за директно предупреждение:
ако Европа не действа сега, ще плати висока цена утре – и тази цена ще бъде платена от всички.
Това се случи в Никозия, където между 3 и 5 май министрите на земеделието от Европейския съюз се събраха на неформална среща под ръководството на кипърското председателство. Официалната тема беше управлението на агроклиматичните рискове. Но реалността бързо измести дневния ред. Защото докато институциите говорят за бъдещи механизми, секторът вече се бори с настояща криза.
В тази обстановка президентите на COPA и COGECA – Масимилиано Джансанти и Ленарт Нилсон – излязоха с позиция, която звучи повече като предупреждение, отколкото като обичайна реакция на бранша. Според тях европейските фермери са поставени под натиск, какъвто не е виждан от години. Натиск, който идва не от едно място, а от всички посоки едновременно.
След началото на войната в Украйна цените на торовете скочиха рязко и останаха високи. Това, което първоначално се възприемаше като временен шок, се превърна в структурен проблем. За много стопанства това означава едно – по-високи разходи още преди да е започнало производството.
Но точно когато секторът се опитва да се адаптира към тази нова реалност, идва следващият удар. Геополитическото напрежение в Близкия изток отново разклаща пазарите. Цените на енергията и горивата тръгват нагоре. Логистиката поскъпва. Фуражите също. Верижната реакция е ясна – всеки елемент от производството става по-скъп.
Така се оформя ситуация, в която фермерите са притиснати между растящи разходи и пазари, които не компенсират този натиск. Маржовете се свиват. Рискът расте. А възможностите за маневриране намаляват.
И тук идва ключовият момент. Това вече не е поредната трудна година. Това е натрупване на кризи, които започват да се наслагват и да променят самата основа на сектора. Когато разходите остават високи за дълъг период, когато несигурността става постоянна, а не временна, тогава говорим за системен проблем, а не за цикличен спад.
На този фон думите на Масимилиано Джансанти звучат като предупреждение, което трудно може да бъде игнорирано: без земеделие няма стабилност. Това не е просто лозунг. Това е реалност, която Европа сякаш започва да осъзнава твърде късно. Защото когато фермерите намалят производството или излязат от бизнеса, последствията не се усещат веднага, но когато се проявят, вече е късно за бърза реакция.
В Никозия министрите обсъждат инструменти за управление на риска, стратегии за устойчивост и бъдещето на агрохранителната система. Всичко това звучи правилно на теория. Но според фермерските организации тези разговори изостават от реалността на терен. Докато се разработват нови рамки, стопанствата вече поемат ударите.
Европейската комисия не стои напълно безучастна. Въведени бяха временни мерки за справяне с енергийната криза. Стартираха инициативи за ускоряване на инвестициите. Но според COPA и COGECA тези действия са фрагментирани и недостатъчни. Те не отговарят на мащаба на натиска, който секторът изпитва в момента.
Затова очакванията се насочват към следващите решения. Един от ключовите моменти ще бъде представянето на новия план за торовете през май. Именно там фермерите очакват да видят реални действия – не само краткосрочни облекчения, но и ясна стратегия за намаляване на зависимостта и стабилизиране на пазара.
Но зад всички тези конкретни мерки стои по-голям въпрос. Дали Европа е готова да третира земеделието като стратегически сектор, какъвто реално е. Защото в последните години все по-често се говори за енергийна независимост, за индустриална политика, за сигурност. Земеделието обаче остава някак встрани, въпреки че без него нито една от тези теми няма реална стойност.
Ленарт Нилсон поставя въпроса директно – ако очакваме фермерите да поемат повече рискове, трябва да им дадем инструментите да го направят. Това означава инвестиции, предвидима регулаторна среда и политики, които не подкопават конкурентоспособността на сектора.
В противен случай сценарият е ясен. Производството ще започне да намалява. Зависимостта от внос ще расте. Цените ще се покачват. И това няма да бъде абстрактен проблем, а ежедневие за потребителите.
В този контекст прави впечатление и липсата на яснота около участието на България. Към момента няма публично потвърждение, че българският министър на земеделието е бил част от срещата в Никозия. Това не означава непременно отсъствие, но показва нещо друго – липса на комуникация в момент, в който секторът очаква ясни позиции и активност.
А истината е проста. Решенията, които се обсъждат на това ниво, няма да останат в Брюксел или Никозия. Те ще стигнат до всяка ферма, до всеки производител и в крайна сметка – до всяка маса.
И ако Европа отново реагира бавно, следващият разговор няма да бъде за стратегии и политики. Ще бъде за липси, за скок на цените и за пазар, който вече не може да гарантира сигурност. Защото когато производството започне да отстъпва, празнината не остава празна – тя се запълва с внос, с по-високи разходи и с по-нисък контрол. А тогава въпросът вече не е дали има криза. Въпросът е кой ще плати сметката – и колко ще струва тя.
