Европа прави опасна грешка със земеделието си
В момент, когато храните се превръщат във въпрос на сигурност, Европейският съюз не трябва да отслабва Общата селскостопанска политика, а да я укрепи
Европа няма право да отслабва собственото си земеделие точно сега. Това не е просто спор за субсидии, бюджет или поредната промяна в правилата. Това е стратегически избор, който ще определи доколко Европейският съюз ще може да произвежда сам храната си, да защитава селските си райони и да реагира при кризи.
Докато Съединените щати, Китай и Русия все по-открито разглеждат производството на храни като въпрос на национална сигурност, Европа рискува да тръгне в обратната посока.
Намаляването на средствата за Общата селскостопанска политика и размиването на нейния общ европейски характер не са модернизация. Те са отстъпление от една от политиките, които десетилетия наред гарантират продоволствената сигурност на Европа.
И точно тук трябва да бъде казано ясно: храната не е обикновена стока, земеделието не е второстепенен сектор, а фермерите не са бюджетен разход, който може да бъде свиван при първата финансова трудност.
Ако Европа загуби способността си да произвежда достатъчно храна, зависимостта от външни пазари ще се превърне в слабост. Войните, търговските конфликти, прекъсването на международните доставки, сушите, пожарите и климатичните бедствия вече показват колко бързо може да се промени средата.
Затова спорът за бъдещата Обща селскостопанска политика всъщност е спор за сигурността на Европа.
Европейското земеделие влиза в този решаващ период след поредно тежко лято. Сушата, екстремните метеорологични условия и пожарите се прибавят към високите цени на торовете и енергията, трудните пазарни условия и все по-силната международна конкуренция. Доходите на много стопанства са под натиск, а перспективата пред младите хора, които трябва да поемат земеделието, става все по-несигурна.
На този фон Европейската комисия предлага промени, които могат да имат дългосрочни последици. Проектът от юли 2025 г. предвижда значително намаляване на средствата за Общата селскостопанска политика и прехвърляне на голяма част от нейните инструменти към национални и регионални партньорски планове.
Това не бива да се приема като безобидна административна промяна.
Когато една обща европейска политика се раздробява, неизбежно се увеличава рискът земеделието да бъде превърнато в поредното поле за бюджетни пазарлъци между държави, министерства и региони.
А когато решенията за земеделието започнат да се определят основно от финансови и политически компромиси, вместо от реалностите на производството, пазара и стопанствата, Европа може да се окаже в абсурдна ситуация – да говори за продоволствена сигурност, докато отслабва хората и системата, които трябва да я осигурят.
Това е посока, която трябва да бъде спряна.
Европа се нуждае от по-силна, по-предвидима и действително обща земеделска политика, а не от по-слаба Общата селскостопанска политика, разделена между национални интереси.
Защото когато става дума за храната на европейските граждани, сметката не трябва да се прави само в евро. Тя трябва да се прави и в сигурност, независимост и способност Европа да се справя сама, когато светът около нея стане несигурен.
